История
| Богове | Сътворението
| Ищар и Тамуз | Утнапищим
Гилгамеш
(вавилонски мит)
огъщият
владетел на Урук, Гилгамеш
бил известен с чудовищната си сила и буйния си нрав. Неведнаж
похищавал той жените на своите поданици, а тях принуждавал да
работят до изтощение за изграждането на градските стени. Отчаяните
жители, безсилни пред безчинствата му, се обърнали към богинята
Аруру с молба да създаде човек, равен по сила
на техния господар. "Нека се бият помежду си"
- казвали те "и Урук да си отдъхне най-после!"
Откликнала на воплите им Аруру и направила
от глина могъщ герой, силен като самия Гилгамеш.
Див и свиреп бил той. Живеел в дивата пустош, тялото му било
покрито с козина и зверовете го смятали за свой брат. Името
му било Енкиду. Веднаж, един ловец видял дивия
човек и разказал за него на Гилгамеш. Тогава
Гилгамеш изпратил заедно с ловеца мъдрата и
безсрамна блудница Шамхат. Надявал се, че тя
ще успее да прелъсти дивия човек и зверовете ще го напуснат.
И наистина, Енкиду се отдал на ласките на блудницата,
а когато изминали седем дни, усетил с ужас, че слабост е обхванала
цялото му тяло. Погледнал той към зверовете, неговите братя,
но те избягали от него. Отчаян , Енкиду се
върнал при Шамхат и седнал в нозете й, а тя
му разказала за Гилгамеш и го повела към град
Урук. Щом се срещнали, двамата гиганти веднага
вплели тела в чутовна борба, но нито един от тях не могъл да
победи другия. Дълго продължила битката, но все така без победител.
Накрая, замаяни от силата си, двамата герои станал приятели
и Енкиду останал при Гилгамеш
в града. След време обаче, седейки без работа в Урук,
започнал да усеща, че силата му отслабва. Затъгувал за дивата
пустош и поискал да се върне там, но Гилгамеш
му казал: "Приятелю, далеч от тук са планини
на Ливан, които са покритите с кедрови гори. Те се пазят от
страшния Хумбаба. Ще отидем там, ще победим чудовището, ще отсечем
дърветата и ще построим град, за да прославим имената си."
Речено - сторено. Принесли жертва на боговете и потеглили на
път. Дълго 
вървяли
двамата могъщи герои и накрая стигнали до горите в планините
на Ливан. Намерили пазача на планинските кедри
- свирепото чудовище Хумбаба и го убили с три
удара - всеки нанесъл по един, а третия - двамата заедно. Когато
изгряло слънцето, Гилгамеш започнал да сече
дърветата, а Енкиду изскубвал коренищата. Когато
привършили, спуснали дърветата до брега на Ефрат
и потеглили обратно към Урук. Веднага щом се
върнали Гилгамеш се измил, за да премахне умората
и прахта от дългия път и заблестял с цялата си красота. Богинята
на любовта Ищар не могла да устои на хубостта
му и го пожелала с цялото си сърце. Но Гилгамеш
знаел злощастната участ на предишните й възлюбени и я отхвърлил.
Тогава разярената богиня изпратила в Урук страшния
Небесен бик, за да отмъсти на героя. В гнева
си пожелала бикът да убие Гилгамеш и да опустоши
града му. Енкиду обаче съзрял пръв небесното
чудовище и се хвърлил насреща му. Гилгамеш
го последвал и заедно убили бика на Ищар. Изпълнена
с желание за мъст, богинята се обърнала за помощ към боговете,
които вече били достатъчно разгневени заради убийството на Хумбаба
и похищението на кедрите в Ливан. "Тези,
които отсекоха кедрите и убиха Небесния бик и Хумбаба, трябва
да умрат!" - решили боговете. Но върховният
бог Енлил възразил: "Нека
умре само дивият човек Енкиду. Гилгамеш трябва да живее!"
И от този миг Енкиду започнал да губи силата
си. Отчаян плачел той и проклинал блудницата Шамхат,
която го довела в града. На сутринта Енкиду
умрял в страшни мъки, а Гилгамеш бил потресен
и неутешим без своя приятел и брат. В отчаянието си, избягал
в дивата пустош и за пръв път усетил, че е много самотен и смъртен.
Тогава, за да не го постигне участта на Енкиду,
тръгнал да търси за себе си безсмъртие. Така стигнал до един
мрачен пролом в планината, през който минавал пътя към обиталището
на боговете. Там обаче стоял страж, който преграждал входа.
Гилгамеш разкрил мъката, която терзаела сърцето
му и помолил да го пусне. Стражът отворил портата и героят потънал
в гъст и непрогледен мрак. Вървял цели дванадесет дни и нощи,
без сън и храна, но не се предавал. В края на дванадесетия ден
видял слаба светлина и достигнал до мъртва каменна градина с
цветя от халцедон и лазурит. Там бавно носела водите си реката
на смъртта. Гилгамеш застанал на брега и помолил
лодкаря да го отеведе до острова на блжените, където живеел
заедно с жена си безсмъртният Утнапищим. Утнапищим
бил единственият човек, който преживял всемирния потоп и понеже
живота му бил праведен, боговете направили него и жена му безсмъртни.
Гилгамеш поискал 
да
узнае как е станало това и старият мъдрец му разказал историята
на потопа. Разказал му как след това боговете се събрали и му
подарили безсмъртие, заради добрините, които извършил. Гилгамеш
разбрал, че боговете няма да се съберат повторно, за да направят
и него безсмъртен. Когато се сбогували и господарят на Урук
тръгнал тъжен по обратния път, Утнапищим го
съжалил и му разкрил тайната на цветето на вечната младост:
"Върви обратно, без да ядеш и спиш, докато
стигнеш една бездна. Спусни се в нея и хвани в тъмата цветето,
което убоде ръката ти. В него е твоята младост и младостта на
всички хора. А след това ше стане това, което наредят боговете!"
Дълго вървял Гилгамеш и когато достигнал бездната,
се спуснал в непрогледния мрак. Щом усетил остра болка, свил
ръка и откъснал цветето на вечната младост. Внимателно стискал
той скъпоценното цвете и вървял още дълго, докато съзрял светлина.
Слънчевите лъчи се отразявали в бистрите води на планински поток.
Гилгамеш оставил внимателно цветето и се потопил
във водата, за да се освежи и измие окървавената си ръка. В
това време една змия погълнала цветео на младостта, веднага
се подмладила и сменила старата си кожа. Опечален и изморен
от преживяните премеждия, героят се върнал в родния Урук,
но като видял издигнатите по негова заповед стени около града,
разбрал, че безсмъртието на човека е в неговите дела. От този
миг, буйният и груб Гилгамеш се преобразил
и станал мъдър и справедлив цар.
История
| Богове | Сътворението
| Ищар и Тамуз | Утнапищим
